Ето че зимата се изтърколи и на прага ми почука месец март. Обичам го, защото той носи със себе си аромата на пролет, на нежни кокичета и кокетни лалета.
Обичам го и защото още с първия си ден ми напомня, че съм наследник на един древен и смел народ. Още помня легендата за мартеницата, която учителката ни разказа в първи клас. От тогава до днес не пропускам да оплета конци и да подаря червено-бяло пожелание за здраве и щастие на всичките си приятели. Обичам сергиите, които до средата на месеца са се ширнали по улици и площади, окичени с всякакви варианти на Пижо и Пенда. Е, малко ми е странно, че и този български символ вече е made in Chinа. Но пък си казвам, че всъщност произходът няма значение, по-важно е посланието. По-важно е да носим своите символи с гордост, а не скрити под ревера, и да знаем, че това не е просто пролетно украшение, а нещо, което свързва всички нас в едно цяло. Нещо, което ни прави различни от останалите нации и народи, нещо, което ни е съхранило през вековете. Аз самата нося оплетените кончета чак до края на месеца, с надеждата да срещна щъркел. Уви в задимения град, в който живея, опушен от автомобили, ТЕЦ-ове и други големи и малки замърсители, се налага да се задоволя само с лястовички. Но и това ме прави щастлива - накрая закичвам „своето” дърво в парка, пожелавайки си нещо съкровено. И с нетърпение чакам следващия месец март.

Обичам март и защото още на третия си ден ми напомня, че онзи, народ, пренесъл през вековете червено-белия конец, се е превърнал в горда нация, преживяла стотици исторически предизвикателства и дала много жертви, за да запази земите и традициите си за следващите поколения. Чувствам се късметлийка, че стъпвам по земята, по която може би са танцували музите на Орфей. Че мога да се разходя до мястото, където преди много векове красива тракийка е закичвала косите си с нежни бижута. Че мога да се насладя на едно от новите чудеса на света – Мадарският конник. Че, когато реша, мога да затая дъх пред рогозенското съкровище...

Безкрайно много са съкровищата, които земята, по която стъпвам, е съхранила, за да ни ги предложи на нас – новите българи. Готови ли сме обаче ние да ги приемем и да ги съхраним през следващите векове? Готови ли сме да опазим традициите си, нацията си, бъдещето си?

Ето тук женското ми същество се изпълва с истинска ярост към този прекрасен „женски” месец март, в който снегът бавно се топи, а с него и оптимизмът ми за светлото бъдеще. А отдолу се белват боклуците на българското ми ежедневие – вестникарски страници, найлонови пликчета, кофички от кисело мляко. Цялата ми национална гордост може да се побере в найлонов чувал за боклук и да бъде захвърлена на бунището. Лошото е, че може би няма да стигне дотам, защото освен всичко друго март е и месецът, превърнал се в ежегодна повратна точка за софийското сметосъбиране и сметоизвозване. С други думи националната ми гордост ще си стои с дни сред останалите битови отпадъци, натрупани върху и около контейнерите за боклук, бездомни кучета ще я ръфат, търсейки нещо за ядене, а десетки клошари ще я подритват като съвсем ненужен отпадък... И после как да се сърдиш на някой, изобразил държавата ти като най-обикновена тоалетна! Да, унизително е, болезнено е, но и някак безкрайно познато и истинско.

И точно в момента, в който съм готова да се предам, чувам от ефира на една българска телевизия тригодишно дете, което рецитира с патос „Опълченците на Шипка”. Удавеният ми в смет оптимизъм започва да се съживява и с всяка строфа става все по-висок и непоколебим. Ето за това си струва човек да живее – март след март. Има смисъл, казвам си аз. Има смисъл в това да се опитвам да отстоявам себе си, постиженията на дедите ми, държавата си. Все пак думите „Българче да се наричам, първа гордост е за мене” не са само част от историческа поема, а част от мен, от сърцето ми. От сърцата на стотици, хиляди, а защо не и милиони хора, които стъпват по земята на велики ханове и царе. Въпреки безумията, които ни се случват всеки ден. Въпреки проблемите, храните менте, въпреки факта, че един депутат е обвинен в педофилия, продължава да гласува бъдещето ни, въпреки кризата и всичко останало.
Аз съм българче. И искам България да остане, макар и като малко петънце, върху картата на света. Толкове ли е трудно да намерим онова, което ни обединява? Да спрем да се състезаваме със самите себе си, да спрем да хвърляма кал по себе си пред Европа и света? Толкова ли е трудно да работим заедно за едно общо бъдеще? Сигурна съм, че не е. И искрено вярвам, че някой ден, някоя жена ще стои пред Мадарския конник, гледайки с обожание скалите иземята, ширнала се пред нея, а сърцето й ще нашепва: „Аз съм българче...”

„Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам –
първа радост е за мене.”

Произходът има значение, защото носи посланието, живота и мечтите на нашите деди, на нас и на нашите деца.

А децата са будни, жизнени и любознателни – и не само те. Все повече хора търсим и милеем за корените си, за род и родина. Също както предците си, въпреки безумието и злото, което се опитва да ни накара да забравим, за да прекърши духът ни. Ние пък няма да забравим да видим кой ще издържи по-дълго злото или вечният тракийско-български дух.

Мнозина мислим, говорим и творим за едно – и ще го случим, защото бори ли се човек не може да няма резултат.

http://goran.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/08/08/rodovi-synishta.588413
http://goran.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/02/28/prolet-ide-ide-prolet-chestita-baba-marta-na-vsichki-koito-o.695890
http://goran.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/02/20/iz-predrecheno-ot-pagane-ot-vera-mutafchieva.690239